Елена Петрова

Казвам се Елена Петрова. В момента се занимавам с архитектура и обучение по математика от първи до десети клас. Обичам да плувам и да карам колело.

До четвърти клас имах учителка, която много държеше на математиката. Оставахме след учебно време и тя ни даваше много интересни логически задачи - с клечки за кибрит правехме къщички. Беше забавно и ми показа, че математиката има и хубава страна. Така я заобичах. Баща ми също е добър математик и запали в мен интереса към тази наука. И до ден днешен се състезаваме кой смята по- бързо.

После попадах на добри учители и мисля, че това е въпрос на късмет, защото не на всички се случва. В даден момент реших, че трябва да върна услугата: щом мен са ме накарали да харесвам математиката, да покажа и на други деца, че не е само скучното, което ни обясняват в училище.

Всеки път, извън учебния материал, решаваме по една логическа задача. Формално я наричаме „почивка", но не е съвсем. Миналата година имах чувството, че децата идват конкретно за тези 10 минути. Доволни са, че имат пауза - а аз съм доволна, че ги улавям точно тогава и ги провокирам да мислят.

Мисля, че двете се съчетават добре - архитектурата обединява математиката и изкуството. Показва личния характер. Любовта ми към математиката и към децата се отразява и в проектите, които правя с архитектурата, и мисля, че именно това ги прави по-специални.

Завършила съм НПМГ и попаднах там малко случайно. В 7. клас не знаех, че съществува. Знаех само за СМГ. Отидох на фестивал на шоколада, който беше преди матурите, спечелих талонче за отстъпка в сладкарница, близо до НПМГ. Мама ми каза „тук има математическа гимназия, искаш ли да я видим?" - и така не влязох в сладкарницата, но се записах в НПМГ.

Вътрешният изпит беше следващата седмица. Хората се бяха подготвяли цяла година, аз разбрах в последния момент. Специалната ми подготовка се състоеше в това да отворя и да видя колко задачи има. Приеха ме.

Постъпих с немски език - много се бях уплашила, защото всички реагираха на немския език и звучене - сякаш някой им се кара. В началото половината клас знаеше немски, аз нито дума. Седнах на първия чин, а тези, които всичко знаеха, седяха на последния и не слушаха. До края на годината бях от най-добрите.

После се записах и на испански, напреднах и по английски. Много ми харесаха и учителите - и млади и възрастни, но приятелски настроени. Изобщо не съжалявам.

Много. Ако отворим учебник по математика - половината уроци са упражнения. А тези, в които не са упражнения, в един урок се въвеждат два термина, в следващия - още два, и пак упражнения. Тези неща могат да се вземат много по-бързо, за да остане повече време за решаване на задачи.

Но по-важното е друго: трябва да се обяснява за какво ти е нужно това, което учиш. Ако просто изсипеш информация без контекст, тя не остава. Същото важи и за другите предмети. По история - ако само учиш години, няма да разбереш за какво съществува историята. По география - ако кажеш само какви са почвите, без да обясниш, че именно заради тях Мелник прави най-хубавото вино, нищо не се задържа. Нещата трябва да се представят по по-интересен начин. Аз харесах историята едва в университета, когато ми я показаха по интересен начин и видях връзката към настоящето.

Да си вярвам повече. Да съм по-уверена. Ако тогава можех да видя сегашното си състояние, щях да съм много доволна от себе си.

Да не се сещат за подготовката в последния момент. Това е постепенен процес - ако не от пети клас, то поне да не е от последната седмица. Важно е и в какво училище ще отидеш, но има голяма доза късмет на какви хора ще попаднеш. И в най-елитното училище има деца, които са се изгубили - и в най-обикновеното има много интелигентни.

А математиката - никога не съм я приемала като задължение. В 12. клас ми написаха двойка, защото не пишех домашни. Казах им: мога да решa цяла матура за един следобед, но трите задачи от домашното няма да напиша, защото не искам математиката да ми е задължение. Написаха ми двойката, казах “Няма проблем, аз мога да си я позволя”.

Един мой учител от НПМГ - Борис Илиев, беше споделил в предаване по телевизията, че учениците са доста по-наясно технологично и не трябва да ги учиш на нещо, което вече знаят. Съгласна съм с това.

Технологиите в обучението са в плюс, когато правят нещата по-интересни. За телефоните - аз никога не ги забранявам. И като не им забранявам, на децата не им е толкова интересно да ги вадят, а и им уплътнявам цялото време на занятието и те нямат време за телефоните. Ако им кажа „няма да ги ползвате", само това ще им е в главата.

Децата. Като видя, че постигат успех и се стараят, няма как да не се вдъхновявам. От време на време ми пишат стихотворения - и като ги прочета, осъзнавам, че има смисъл в това, което правя.

Имам и една традиция: в края на учебната година раздавам на всеки по един бял лист с неговото/нейното име отгоре. Всички от групата минават и пишат на останалите по нещо хубаво, с което ще ги запомнят. Включително и аз. Едно момиче ми беше написало страница и половина. Как да не продължиш да се занимаваш с нещо такова, когато виждаш, че има смисъл.

Малко съм опак характер - понякога. Иначе съм добронамерена и амбициозна. Захващам се с доста неща едновременно, но до момента съм успявала да ги съвместявам и завършвам.